Така ми е направило впечатление. И така ми се струва.
Че лицемерието е оная равновесна позиция, в която обществото най-сетне е намерило своя баланс на някакво приемливо полуконфликтно, а полунеконфликтно съществуване.
И макар че думите са различни – езиците още повече – а обозначаваните явления са еднакви, то все пак интересно е да тръгнем от етимологичен и лексикален, макар и крайно непрофесионален анализ на думата и оттам да стигнем първо до семантиката й, а после и до прикриваното зад нея.
Защо лицемерие? Звучи като земемерие. Или землемерство. Което си е живо мерене на земята – напред, назад, айде – ет-ти един правоъгълник там, ори си на нивата. Проста работа.
С меренето на лицата обаче чак същото толкова просто не е. Какво идва да каже, че си мерим лицата? По-скоро – означава, че си ги контролираме. Гледаш някого в очите, говориш му нещо, но в същото време, скришно, ала много внимателно – си мериш – и не думите, а лицето, изражението му. Да не би по него събеседникът да те разбере, че си в процес на онова, което народът му вика “гледа ме в очите и ме лъже”.
Е така си общуваме ние хората – преимуществено лъжейки се един-другиго. Надлъгвайки се. Скривайки и укривайки истината. Дори си намираме благообразни оправдания. “Ама как така ще му кажа, че е грозен, дебел, мазен, тъп, противен, пъпчив, отвратителен, космат, очевидно генетично увреден, с втренчен безумен поглед, с поглед от онези, които не могат да се фиксират, а шарят нагъсто-нагъсто, начесто-начесто, на кратки интервали и с кратки описвани дъги. И как да му кажа, че ръси глупости или се държи неадекватно и изкуствено, или че демонстрира ограниченост и простотия, или че ме излага пред хората, или че…”. О не, не мога да кажа такова нещо, не е възпитано, не е тактично, а аз съм деликатен човек. В крайна сметка, никой не ме задължава да си общувам доброволно с хора, които не са ми симпатични. Аз нали си имам моя си кръг и среда, където си подбирам само такива, които ми харесват и които одобрявам. Или пък приемам такива, каквито са, ценейки ги по качествата им, а не по недостатъците. И това също е – да кажа и аз като един Еклезиаст – обаче лицемерие.
Примерът е бегъл и периферен. И не онагледява в достатъчна степен всеобщността и всеподвластността на лицемерието. Истината е, че то е дълбоко навлязло – и в битието, и в душите ни. В общуването. В структурата на обществото. В отношението към всичко.
Да вземем например – така наречената благотворителност. Прието е да се счита, че е нещо възвишено, нещо достойно за уважение, нещо което не всекиму е дадено, но всекиму е желателно да бъде дадено. Прието е още чрез проявата на благотворителност да се изкупва и оправдава някоя и друга недотам чак възвишена проява или качества на благотворителя. Нещо като съвременна индулгенция. Без да е назовано изрично (или и да е назовано, не е от значение), мълчаливо се счита, че родоначалства благотворителността от евангелистката история за двете ризи, едната от които – на ближния; сиреч, значи – благотворителността е християнска добродетел (явно при будистите и толкова повече при братята-мюслюмане такъв дзвер е напълно непознат).
Но от това благотворителността не престава да бъде:
- за едните (благотворителите) – предимно индулгенция;
- за другите (благотворяемите) – нерядко източник на доход, облагодетелствуване или направо – чист бизнес (и не винаги от сенчестия);
- твърде често тези, които имат нужда от това остават заобиколени, а получават ония, които нямат нужда;
- също нерядко средствата уж за благотворителност накрай пак се връщат откъдето са тръгнали;
- а пък тези, от които най-честно се очаква да бъдат благотворителни – най-богатите – най-често го правят в най-добрия случай от чиста суета, но в никой случай не от чак толкова самоотвержена загриженост като библейското “ако имаш две, дай едното на нямащия”;
- най-малкото защото библейският принцип е да се изравним, а богатите нещо не се стремят да обеднеят по начин, че другите да забогатеят и накрая всички да са малко по-малко бедни, отколкото сега са най-бедните;
- но явлението е валидно и на ниво обикновени хора, които често загубват представа за границата между алтруизъм и чист биологически егоизъм (в случаите, когато си изкарват прехраната от това; напр. в нашумелите и отдавна модни енджиота);
- заключението е: благотворителността е в същността си лицемерие на лицемерията.
И едните участници в процеса, и другите – в един глас си викат вътре на себе си “егати!? ама няма как”. Но едните си викат така по едни причини, а другите по други. Едните си викат – “няма как щото какво ще си кажат хората, нали така е прието, че трябва да се прави”; другите: “няма как, щото иначе без това мамата си трака; и без това толко ме мързи, така за нищо не ставам, толкова съм уникален неудачник, толкова съм онеправдан, че всички други са ми длъжни”.
В заключение – малко тъжна работа е тая с благотворителността.
Но да не се спирам чак толкова на нея; за нея, за енджиотата, за понятието “проект”, изместило не само българската дума, но и изопачило самото същество на действието – може би, някой друг път. Друг път – защото има доста за казване, но не е сега моментът. А може би – защото – в крайна сметка кой го интересуват тия глупости? Те така и така или така или иначе си съществуват 
. И няма да престанат нагло да го правят – без оглед на това и независимо аз какво си мисля .
Но лицемерието дотакава степен е завладяло общуването между хората, че чак е станало такова, щото е подменило съществото и истината, а вместо тях е въвело някакви – иначе напълно общоприети, та чак основополагащи станали – традиции, разбирания, дадености?
И макар че животът и практиката непрекъснато дават драстични примери колко тези неща не са верни или най-малкото не са точно така както е прието да се считат, че уж са – обществото продължава да се държи все едно нищо такова няма и че все едно това е вярно и е така и изобщо не е обратното или другояче.
Като например, така наречените, прословути, възпяти в народното творчество и в художествена литература и прегърнати от обществото, но и от хората (уж) клетви за вярност в междугенерационната любов.
Ето цивилизационните клишета:
- между родители и деца, между деца и родители, между братя и сестри – съществува дадена от само себе си поради простия този факт на роднинската връзка голяма, непреодолима, вечна и неизменна любов;
- родителите оказват несравним и незаменим favour, да не кажем направо огромна услуга на децата си чрез репликирането им, за която последните са длъжни да им целуват ръка цял живот, а първите са в правото си да изискват и очакват това и съответно да се възмущават в обратния случай (и не само те ами и цялото общество – “Пази боже сляпо да прогледа”, Алеко Константинов);
- децата обичат родителите си и са им благодарни цял живот за оказаната им несравнима услуга;
- и тук се включва не просто и не само чисто биологическият процес по видовото възпроизводство, ами се отива и по-надалече: включват се грижите по отглеждане, възпитание и всичко друго, което често продължава верно цял живот (на едните или другите, в зависимост кой предвари);
- децата са най-голяма ценност, а родителството още по-голяма (защото е и гордост)
- да си родител е добре, а да си дете е още по-добре;
- и във всички случаи всяко от тези неща е извадено извън рамките на определенията за добро и зло, както и от всякакво рационално обяснение или подчинение.
А тогава защо има толкова много лоши хора по света, след като всички те някога са били добри деца? А родителите им са били уважавани, и поради този самия факт добри – родители?
А тогава защо майките хистерично крещят на децата си и ги подлагат на всячески тормоз и често физическо насилие, а после считат, че с един рев и с едно разкаяние и извинение и им се отмива и опрощава всичко?
А тогава защо най-голямата и по-голяма от нея омраза няма отколкото от тази между родители и деца и между най-близки роднини?
А тогава защо най-ужасяващите престъпления са именно тези между родители и деца? И не винаги децата само са жертвите, обратното е не по-малко често?
А тогава защо децата са така често напълно изоставени на самотек и на улицата или и напълно буквално и са толкова често жертва на обществото?
А тогава защо толкова често родителите не само хал хабер си нямат за децата си, ами ги и подлагат на таен, невидян навън, но от това не по-малко невероятен тормоз?
А тогава защо родителите считат децата си за своя принадлежност и собственост и защо ги считат за първите си поданици в своето си малко като размери, но не по-малко като абсолютна власт абсолютно царство?
Май твърде често и прекалено лесно – вероятно защото го считаме за срамно – се забравя, че човекът макар и по някои неща да се отличава, но все пак си е едно най-обикновено животно – от гледна точка на билогията. И че възпрозводството на вида е чисто и просто генетично заложена чисто животинска особеност. А ако трябва да бъдем точни – и не точно животинска, ами обикновена особеност на всяка жива материя – тя е такава и може да бъде такава само и единствено, когато е способна да се самовъзпроизвежда.
Инстинктът за продължението на рода – и вероятно именно защото се обиждаме на животни (“говедо!”, “свиня!”, “прасе!”, “кокошка!”, “гъска!”, “патица!”, “пуйка!”, “хиена!”, “змия!”, “пепелянка!”, “усойница!”, “скот!”, “магаре!”, “животно!”, ”ще те убия като куче!”, “ще ти откъсна врата като на пиле!”, “ще те изхвърля като мръсно коте!” и да не отегчавам нанатам) именно заради това не щем да си признаем или бързо-бързо се стараем да забравим, че всичко се свежда до това: инстинктът животински, биологичен за продължението на рода.
Колко често се среща бременността и майчинството да служи за нещо като гордост на жените, считащи, че с този прост (чисто биологичен, свойствен и за цялото семейство бозайници, към което сме и ние) факт те трябва да са център на вселената и че с това са добили своята търсена иначе, но ненамерена функция да са обект и център на внимание? Докато обратното – особеното отношение на обществото (групата, рода, племето) към тези състояния – е пак чисто биологически инстинкт, все така свързващ инстинкта за възпроизвство с инстинкта за оцеляване (а груповото е винаги по-лесно от индивидуалното – за животните, чийто генетизъм ги е предопределил като групови; да си припомним – “човекът е обществено животно”; май идва от първобитната родово-племенна-кланова организация на обществото).
А колко често се случва жените да считат невръстните си деца за своя принадлежност и дали пък това им отношение не е поради възприемането на децата им като белег за някакво тяхно превъзходство и лост за натиск върху по-близките и по-далечни околни? Нещо като инструмент за оцеляване? Нещо като проява на естественото женско начало (с друго и по-точно име – суета, най-обикновена), според което тя трябва да е и центърът на вниманието, и тази, която се нуждае от закрила, помощ, стимулирайки насрещния биологичен инстинкт на мъжа? И не значи ли това, че в случая детето е само средството в арсенала на сложните взаимоотношения на жената-майка с околния свят, а не нейна самоцел, както това се внушава като висша добродетел?
И колко често така наречени бащи са зарязвали и майки и деца (от тези майки) и са нехаели цял следващ живот за тях? И рядък ли е случаят на своеобразен военен маньовър, използуван от мъжете-бащи в междуособните им с противниковия женски лагер войни, когато мъжът изсъсква на жената в лицето й – “ще ти взема и децата, и ще те оставя на улицата”, но “улицата” за нея не е никаква и ни най-малка заплаха, обаче “взимането на децата” е нещото, което я довежда до състояние на амок и я вади от пълно равновесие? И как и защо тя точно себе си определи като най-добрия и по-добрия от двамата родители и защо, ако е вярна вездесъщата майчина любов, означаваща по вътрешно определение и същност най-първа грижа за доброто на детето, тя е решила, че това “добро” е именно нейното, а не това на другия родител? И нима в този случай горкото дете не е именно оръжието и лостът за шантаж, чрез които двамата му родители воюват в собствената си преливаща омраза един към друг, без капчица да се интересуват – това дете иска ли и какво; а кое е най-доброто за него - и изобщо тези ли трябваше да са ми родителите? Щом е толкова супер важно кои и какви са ти родителите?
И не е ли дотам, докъдето всичко е биологично-животинско – възпроизводство, първоначални грижи – идеално и нормално, а оттам, откъдето става чисто човешко (тоест, психическо, тоест – въпрос на отношение) и изведнъж престава да е такова, ами се обагря с вечните – но вече чисто човешки категории (добро и зло, лъжа и измама), при което едно и също нещо е любов за единия, а за другия е агресия и заплаха за неговата ценност, изразена чрез принадлежността на вещта-дете (във варианта на упоменатия случай на идеални родителски взаимоотношения между бащата и майката)?
И когато се е повтаряло, че няма по-голямо щастие от това да създаваш и отглеждаш деца – дали се държи сметка, ами тези деца искаха ли да осигуряват таково щастие на тези точно родители? Или изобщо на които и да било? Защото – в случаите на майките-героини, дето им викаше социализмът и даваше медал на всяка жена, родила три и повече деца, но дори и в случаите на две само деца – как и къде е гаранцията? но, не – няма такава – че всяко дете ще раздели точния и еднакъв размер родителска обич и внимание? Нима е възможно да обичаш всичките си множество (повече от едно) деца еднакво? Но не, хората не са толкова идеални и те не са машини, които единствени са способни геометричноматематически точно да отмерват – и винаги едното е фаворит и любимец и винаги останалите и знаят, и чувстват това, а обратното отношение, а иначе казано – възмездието – не закъсняват, под формата на не чак дотам голямата синовно-дъщерна любов?
И какъв е този свръхродителски инстинкт у онези родители (във визирания случай – мъже, бащи значи), казващи колко е хубаво да имаш много деца (към засечения момент, минимум 4) и нима това не значи чисто биологическото начало да е взело връх, защото ако по времената на Бах 24-те (бройката е примерна, всеки случай са много) деца да са резултат далеч не толкова на никаква любов и други глупости (такива дори и в баховия ХVІІІ век все още са служили само за художествен сюжет, но хората са ги женели интересите и прагматизмът, а не емоциите), а причината може да е само и единствено в чисто биологичните особености на организма на баховица, а още пълното отсъствие на контрацепция, а също инстинктът на обществото да се преборва с постоянните болести и мор, а също и – но далеч не на последно място – чисто икономически причини, защото колкото повече деца, толкова повече безплатна работна ръка или разменна монета (в случая на дъщерите) при създаване на подходящи бизнес и други основани на чистата изгода обществени съюзи.
Но ако във времената на Бах това да е било не толкова рядко изключение, а по-скоро правилото, то какво е в днешни времена да си Селин Дион и да си деветото (но неизвестно дали най-малкото) дете в семейството и нима може човек да му е толкова силна паметта, че да запомни всичките имена на всичките си братя и сестри, а после на техните умножаващи се в геометрична прогресия по-близки и по-далечни роднини и за каква роднинска любов изобщо може да става дума?
А как се вписва в масовата психоза, наречена заблудата за братскосестринската любов и обич – случаят на полубратята и полусестрите, при което моят брат не е никакъв (абсолютно никакъв) роднина на сестра ми? И не е ли най-идеално случаят описан от крайно циничния народ, но пък неприкриващ се зад митове и легенди от истината, когато е формулирал проблема, под формата на народен фолклор във вица:
Съпругата към съпруга си:
- Мойто и твойто бият нащо?!
А именно “нащо” е единственият брат/сестра от трите; “мойто и твойто” не са роднини никакви.
И защо изобщо всичко това трябва да се преувеливача? Защо чисто биологическите инстинкти трябва да им се придава същност, каквато те нямат, не са имали и няма и да имат – чисто и просто поради причината, че хората съзнателно или не, инстинктивно или подсъзнателно – не търпят и имат непоносимост към зависимост и подчиняване – било то и на най уж възвишени (но неверни, измислени) ценности?
По-доброто е нещата да се наричат с истинските им имена и хората да се научат и възпитават именно в назоваване на тези точно истински имена, а не в обратната заблуда и после да се чудят защо моята майка като майка е най-добрата, но като свекърва (тъща) – е ужасна.
Възпроизводството на вида – желано, нежелано – не е най-голямото постижение в живота на човека. Въпреки многократното повтаряне точно на обратното. За жалост, истината е, че повечето от внушените ни идеали относно този тип отношения се основават на груб прагматизъм, дълбок и едностранчив, но пък силно еднопосочен егоизъм; често децата са средството, а не самоцелта, която се предполага според теорията за най-святата (майчинската) любов. Дали е свята, малко не съм убеден още; но че е биологичният инстинкт, еволюирал в някои твърде присъщи само на човешкото общество и никога на животинското царство особености като тези от сорта – живи хора и живи човешки същества да бъдат използувани като оръжия и средство, или да бъдат експлоатирани безжалостно, или да бъдат подлагани на постоянна и дългогодишна принуда, или да бъдат подлагани на всяческо третиране като обекти, а не като субекти и прочее, и прочее – мисля е ясно.
Родителите са егоисти. И всъщност? Да – възпроизвеждат себе си, точно това е.
