Трябваше това да стане в 1 часа, но както са ни навикнали вече забавянето е нещо като ритуал за фалконците. Около час преди реалния старт – половин секунда след запалването на ракетата стартът беше прекратен поради недостатъчно налягане в горивната камера на първата й степен (поетично наречена Мерлин).

Айде пак всичко наново. В 3 и 10 все пак излетя.

И летя цели 5 мин и 5 сек.

Което си е твърде много по-голямо подобрение в сравнение с миналогодишния отпреди 1 година опит, когато работата не трая и 30 сек (20 сек и малко).

Според главния фалконец, да не му упоменаваме многократно упоменаваното южноафриканско име, ракетата стигнала около 300 км над земята.

Когато пак се разкова. Това, което се вижда от камерата на борда на Фалкон – е как започва да се върти като един пумпал, след което телевизионното предаване спира. Както и всичката телеметрия, т.е. загубена е всякаква връзка с ракетата.

Без да достигне планираната орбита (400 и нещо на 600 и нещо км) и без да е направила пълна обиколка около земята – предполага се, че е паднала “половин свят по-натам”. Не се знае къде точно, но да се надяваме, че не е било върху главата на някое гъстонаселено с изолирани от света инки в Андите. И такъв въпрос имаше – може ли, пита го репортерът, ракетата да е паднала в някоя обитаема зона? Не! Отговаря самоуверено компютърният и по съвместителство ракетен гений, като че ли е бил там.

Естествено, снимки още не дават, дават само видео от старта, от което той изобщо не се вижда, засенчен от гъстък облак оранжева пушлявица, но да се надяваме по-късно ще се появи и илюстративен материал.

А още в обобщение Елън казва: не беше, вика, идеален ден, но беше добър ден. И – нямало да има повече изпитателни изстрелвания. Следващият път – направо комерсиален, редовен старт. Трябваше да е някъде през лятото, което в най-добрия случай, както се научихме, означава между Коледа и Нова година.

Стига да успеят да оправят аномалията, случила се с втората степен на ракетата. Аномалия, за която дори не знаят каква е и от какво е причинена.

Трудно и мъчително се ражда историята.

Така че – на въпроса дали сме присъствали на раждането на историята и на новото революционно бъдеще на космическите операции – все още не можем да си отговорим.

Че е подобрение в сравнение с миналогодишния провал – е очевидно. Но и че е много далече от истински успех – също е повече от.

Както Майкъл Грифин вчера бил казал – “стискам, вика, всички пръсти на ръцете и краката работата да стане.”

Май-май? Друго не помага, освен само чистата случайност.

Щото, ако и ракетните им разработки са същите като компютърните – лошо й се пише на ракетната технология.

Което и се доказва от дотук показаните умения.

Изглежда – много време ще мине преди човечеството да изболедува детската си пъпчива шарка, известна като заразени с компютърния вирус нахакано-самодоволни и самовлюбени, илюзорно вярващи си, че са нещо повече от хиляди и хиляди генерации обикновени хорица преди тях, компютърни инфантил-мутанти.

Все пак – малка крачка напред е направена. Както си му е и редът. Нищо не може да прескочи нормалния развой на нещата. Той е по-силен и от най-големия фиксиран комп-ентусиазъм.

Както и да е, де.

По същия начин стартът първо се забави, от 1 часа наше, стана на 1 и 45 през нашенската нощ. После отмина и този час и пак нищо не стана. После, най-сетне в 2 и 10 обявиха дългоочаквания scrub. То така стана вече – дългоочакван – не старт, а scrub, отменянето му.

Истинско déjà vu.

 И отново по абсолютно същия начин – абсолютно никаква информация. Никой нищо не ти казва, а ти си гадай, ако си врачка или ако поне малко от малко имаш 2-3 дипломи по ракетна техника и 15-20 години стаж на Кейп Канаверал. Какъвто отдалече е ясно, че не е тукашният случай (и вероятно, слава богу).

Затвърждава се старото подозрение, че фирмата на Елън Мъск е досущ като нашите ДПС и ДСБ. ДСБ, защото е one-man-party, но не партия, състояща се от един само човек, а партия, крепяща се на един само човек . Партията на един човек. Ако той примерно се пенсионира и реши да се оттегли на медитация в един от модните квартали-курорти на столицата и на писане на мемоари за най-успешното управление на родината в цялата й история – и партията неминуемо ще се разсипе за часове от само себе си. Без него тя е нищо. А като ДПС – защото надали в целия Юросъюз има по-тоталитарна и авторитарна партия, както е добре известно на всички, но което не ни пречи да се отнасяме толерантно и с разбиране. Та даже и със симпатия.

И тука е така - фирмата на един човек и най-авторитарно-тоталитарната фирма. И ние му симпатизираме, като капак на всичко отгоре. Затворена като едно идеално черно тяло – информация вътре влиза, но нито бит такава навън не излиза.

Ако бъш-босът лично не я снесе – с половин уста, и с две думи. А често и с една само.

Вече 13 часа и 35 минути след скръба, а още няма и една дума за това какво го причини, какво точно стана, защо така – пак! – стана и най-вече кога ще е следващият опит. Първите приказки нощеска бяха, че “ще опитаме след 24 или 48 часа”. Ако приемем първото за вярно, тогава значи 9 часа само преди следващия опит за изстрелване – и няма капчица информация ще има ли, няма ли да има demoflight 2 – и какво изобщо става.

Голямо уважение към публиката, няма що - дето все пак, интересувайки се, явно проявява и нещо като симпатия и желание най-сетне нещо да се случи – успешно, а не само размотаване и иди-ми-дойди ми, като че ли сме на евтина селска вечеринка.

Не, не беше вчера денят Х. Леки подозрения имам, че няма да е и днеска.

Но, да видим. Както е известно, надеждата мъждука до последна капка светилен газ.

Изминала е почти точно една година от първия пишман-опит, обърнал се на по-скоро комичен провал, отколкото на предизвестявания тотален триумф и началото на нова ера.

Една година по-късно – и ние пак сме там, където бяхме и в края на ноември 2005-та: на старта, в очакване да видим зората на тази н.е. Така че оттук насетне да казваме 50 г.пр.н.е. (т.е., първият полет в космоса) и 46 г.пр.н.е. (т.е., първият човек в космоса). А още 0 г.н.е. – първият полет на Фалкон.

За тази една година компютърните спецове, решили, че виртуалният свят им е тесен и че трябва да се изявяват и на терена на световния етер (или ефир) – което не е митичното пространство, където се разпространяват вълните на радиостанциите, а си е просто космосът – успели да произведат нова версия. Ако онова е било бетата, сега вече имали сме били направо алфа – Фалкон-1, версия 2. Или както биха се изразили, ако това беше компютърна програма – Фалкон 1.2.

Извън тези лирични отклонения, Елън Мъск ни предупреждава – проверявайте, вика, в течение на деня, защото и при най-малкото съмнение за нещо, и ще отменим старта. Което и без предупреждението си го знаем – тренингът си казва думата.

От друга страна, още ни казва – предаването “наживо” ще започне 1 час преди старта, т.е. към 12 или полунощ наше време. Така беше и през онзи далечен вече ноември на 2005-та, и през онзи март преди година.

Дали довечера ще е денят Х и часът Z? Няма съмнение, че ще бъдем на първия ред на балкона, въоръжени с театрално бинокълче и следящи със затаен дъх раждането на историята. Или – съвсем не е изключено – поредния scrub. Но нали все някога трябва да има край тази поредица от неудачи и разочарования? Няма да е зле да е днеска.

Go, Falcon, Go!

Както е станало обичайно да казваме, защо ли не се учудвам?

Което ни най-малко не означава, че не е дразнещо.

Най-напред на новината попаднах в SpaceDaily:

DemoFlight 2 Launch Update

Понеже нахаканият компютърен (по-скоро бизнес-) гений Elon Musk (обаче с крайно неудачна засега ракетна кариера) е чул-недочул отнякъде, че по-хубаво е и по-лесно ракетите да се изстрелват от екватора, та се мъчи това да направи от Кваджалейнските острови в Тихия океан (и по-точно от атола Омелек). Ама верно се мъчи: мъка голяма, вече колко време стана, и още се мъчи – само наникъде.

Добре, обаче, Кваджалейн по някаква случайност е и военноморска ракетна база на Америка, откъдето редовно се изстрелват ракети Минитмен за някакви си там неведоми ултра-секретни военни цели, както си му е редът стане ли дума винаги за военни. “Военен ли е – не ми го хвали”, отдавна е казал нашият народ, но понеже, макар и мъдър (с елементи на цинизъм), но пък мъничък, та явно в Америка не са го чули. Още по-малко в обречено, загубено и пропаднало ЮАР (откъдето е нахаканият напорист кандидат-гений. Все още само кандидатства обаче; засега само го късат и не го приемат).

Та – след като преди 2 седмици и 1/2 обяви, че се отменя планираният за края на януари втори опит за изстрелване на Фалкон-1, по не се разбра какви точно причини (glitch някакъв, но тоя ли ще ти каже какъв и защо? никога, да не кажем за по-точно never!) и ни беше обявено да чакаме, тръпнейки до средата на февруари, сега вече ни се обяснява, че трябва да тръпнем, чакайки да дойде Годо. Или да чакаме да падне тавана на лятното кино.

Нямало да щяло да може да се организира работата за през февруари, поради военните свръхсекретни работи напред-назад по атолите.

А най-рано щяло да може да се направи опитът за така дългоочакваното и мъчително треперене около изстрелването на Фалкон – чак на 9-ти март. Поне да беше на 8-ми, по-лесно щяхме да го запомним.

Ама че досадна работа. Верно взе да ни омръзва и верно ентусиазмът ни се изпарява. Голямо иди ми – дойди ми, няма що. Капризна суетна девойка да беше – и тя щеше да се кандърдиса сто пъти досега, откак го чакаме тоз юноша бледен да се натутка и да вземе една работа да свърши като хората.

Да направиш PayPal и после да я продадеш за няколкостотин милиона долара – и баба знае. А най-вече знаят цяла армия напористи самоуверени с компютърно модифицирано праволинейно мислене застаряващи дечурлига по акъл. Съвсем не същото се оказва в едни малко по-други сфери – като тази например да се удариш в охтичавоподобните пилешки гърди и да обявиш, че ще правиш революция в космическите ракети и в целия космически бизнес.

Да, ама космосът не е като линуксите и детинските щуротии, а ракетите – още по-малко. Това си е работа за чичковци, сериозни, посветени и най-вече – разбиращи.

А не за наглите и самозабравили се (ако изобщо някога самопомнили се) компютърджии, които си мислят, че щом са играли на детски компютърни игрички, то и в живота е също толкова лесно и също толкова са добри, колкото на любимите им симулатори. Така и не им увират главите, че целият им свят е само една симулация и че когато опре до реален, действителен свят – там вече е малко по-друго, защото няма нищо общо с компютърните симулации.

Че няма да стане и на 9-ти март – е просто излишно да го казвам. А дали изобщо някога ще стане – е тема, по която май е време вече да почнем все по-сериозно да се обзалагаме, с все по-намаляващ риск да загубим.

Днешният компютърно-зависим свят е допуснал фаталната грешка да си помисли, че тая работа (компютърната и т.н.) е вярно сериозна и че това успелите в нея хора са също толкова сериозни и способни. Ето как светът се оказа заложник на странното племе на спецовете и пленник на илюзията, че тяхното е нещо сериозно и че те изобщо нещо могат (като например – да мислят). Те пък – взели та си повярвали и още повече взели се насериозно – наистина си мислят, че като са успели при компютрите и глупостите им – то това непременно означава, че задължително могат да успеят и с всяко друго нещо, с което се захванат. Ето така и с тоя пишман-преуспял компютърен гений, правещ се и на ракетен такъв: намерили се идиоти (ама наивни идиоти, верно), дето му повервали (както ние повервахме на един друг) и с целия си кух акъл му поверили контракти, че и му плащат за бъдещи изстрелвания на спътници, при положение, че он една ракета още не е успял да отлепи като хората от земята.

Няма да е далече моменът, когато светът ще се пробуди, ще прогледне и осъзнае истината и ще се освободи от оковите и илюзиите си. А тези ще ги детронира и прати там, където им е мястото и съобразно това колко струват.

А мястото им е далече и извън, и струват те не особено много. Всъщност – много даже евтино. Доста ще е болезнено за тях, но е най-малкото, което заслужават. Да се благодарят, че по този начин ще им се размине опасността възмутеното от инфантилната им наглост човечество да се разбунтува срещу тях, да ги навърже на три синджира роби, да им свали торбестите размъкнати три-четвърти гащи (да не би да си помислим, че са пораснали и за да не се объркаме, че не са си останали завинаги в детската градина) и да им жулне по 20 тояги на голо. От милосърдие.

Сайтът на SpaceX е претърпял видими промени отвчера до днес. Updates - откъдето тоталитарният пишман-гений ни съобщава с по две думи винаги, когато трябва да ни съобщи как стартът на Фалкон се отлага за пореден път.

Много е загубен тоя, много. Което не е чудно, предвид че откак има компютри – все ги търсим компютърджиите и още не сме ги намерили. В реалния свят.

Година и два месеца, откак първи път тръпнахме, треперейки – дали, или не, както това своевременно беше отразено преди два блога и близо 500, ако не и повече, съчинения – ние пак сме там, където си и бяхме.

От няколко дена насам от SpaceX пак ни мътят главите и внасят смут в душите, обърквайки ни все повече и повече.

Първом беше, че на 21-ви – тоест, днес, в неделя – щял да е дългоочакваният миг на големия триумф, който – кой знае защо – наричат “втория полет” на Фалкон, когато първият беше такъв провал, резил и излагане, че даже и нулев не заслужава да бъде номериран. Но и това също е описано, зафиксирано и увековечено тука (а и на други места).

Още и незачакали като хората – в трепет, дойде ново съобщение, опровержение на предишното – нямало да е на 21-ви, на 22-ри щяло да е. А докато да си речем дежурното – тия пак почнаха, дойде и най-новото и последно засега – открихме проблем, няма да е на 22-ри, средата на февруари ще е.

Ето го, за по-голяма достоверност: Falcon 1 DemoFlight 2 Launch Update: January 19, 2007

Игра си играят тези с нас и майтап си майтапят: колкото и да съм фан, и колкото и преди толкова си вече време да бях ентузиаст, човек започва да си вика разни работи и да си задава разни въпроси. Като и си намира някои от отговорите им. Един от тях е – връзката между началото на кариерата на главатаря на СпейсЕкс и някои други, но пък изобилни, наблюдения по въпроса – колко струват софтуеристи, интернет-специалисти и подобна много временна, много преходна, много нетрайна и – най-вече – много нестойностна мода.

Ще дойде време и ще заемат тези полагаемото им се място – точно, където са днеска автомонтьорите, със сините дочени комбинезони, с омазаните с графитна смазка груби грозни ръце и със също толкова акъл. Не стават за нищо тия; една работа не могат да свършат като хората – даже в своята си сфера, та камо ли – повярвали си, че понеже на едното място пожънали били ефемерния успех, то това автоматично важи и за другото място. Изглежда – прави бяха спецовете-скептици, когато клатеха с недоверие глава, цъкайки полувъзпитано-полупрезрително отстрани.

Но? – както се казва – толкова време чакахме, ще почакаме още 2-3 седмици. Средата на февруари, казва пишман-ракетчикът Елън Мъск, бивш успял разработчик на интернет- и други печеливши технологии. Дотогава има 24 дена. Да видим.

(Ама хубава снимка, а?)

Първото беше преди известно време, началото на месеца на сайта на SpaceX, когато Elon Musk след дълго мълчание съобщи, че резултатите от разследването на провала на първия полет на Фалкон на 24 март т.г. (подробно тука отразен) са готови и предстои публикуването им.

Това въпросното разследване се провеждаше от Defense Advanced Research Projects Agency (DARPA), поради това, че тогава – при опита за изстрелване на 24 март Фалкон-1 трябваше да изведе в орбита малък военен спътник, а и поради това, че по всичко личи – целият проект Фалкон се ползва с тясната подкрепа на американското военно ведомство и в частност въпросната Агенция за напредничави проекти в отбраната.

Най-сетне, в края на седмицата DARPA съобщи, че резултатите от разследването на инцидента са официално готови. Ето текстът на официалното съобщение за пресата от сайта на ДАРПА – DARPA APPROVES RETURN TO FLIGHT FOR FALCON 1 LAUNCH VEHICLE (pdf).

Ето и същото (за по-лесно четене) – DARPA Clears Falcon 1 For Next Launch Attempt от сайта на Space Daily.

Впечатляващото и в двете заглавия са изразите “Return to flight” и “clears for next launch”.

С една дума – Фалкон-1 се “завръща в полет” (макар и така и да не успя да направи ни един, горкият, досега) и няма повече пречки пред следващия опит за изстрелване.

Обаче на главния въпрос – нито DARPA, нито още по-малко Space Daily могат да ни отговорят.

Кога? Ще бъде този втори – и дано този път успешен – опит за изстрелване на Фалкон-1?

Единственият, който може да ни отговори е Elon Musk, респ. сайтът на SpaceX.

По-рано – приказката беше, че се надяват следващият опит да е през септември. Но плановете бяха също второто изтрелване да не е от Кваджалейнските острови, а от базата Ванденберг, в Калифорния.

Най-новата информация на сайта на SpaceX без да дава ясен отговор на вълнуващия ни въпрос, вече представя леко по-различен от по-раншния Launch manifest.

От тази твърде интересна таблица научаваме, че първият полет на Фалкон-1 е трябвало да се състои през първото тримесечие на годината (не се състоя в тесния смисъл на думата, опит само имаше за жалост – и то последните дни на тримесечието), а – интересният – вторият опит вече не е планиран за изстрелване от Ванденберг, нито е за септември. Ами е за последното тримесечие и пак от Кваджалейн. И пак с военен спътник (щом “клиентът” е DARPA). Но пък до края на годината са предвидени цели два. Дано.

Последното тримесечие започва на 1 октомври, което си е само един ден след септември, но пък трае цели три месеца и като едното нищо може пак да се окаже, че опитът ще е в края на периода (а вторият кой знае кога).

Обаче, от друга страна пък, толкова вече се намъчихме с този Фалкон и толкова се изморихме и отегчихме да се надяваме и да го чакаме ха днеска, ха утре (припомням – първите вълнения бяха през ноември мин.г, после стартът се отлагаше безброй пъти, за да го докараме до това срамотно плюф, което се случи при най-сетнешния реален опит през март), така че – успя да ни дресира. С една дума – на всичко сме готови – и да се отлага, и да се протака – само и само най-сетне да стане успешно и да тръгне работата.

Изобщо – с тези неща – научихме се на търпение. Така че търпеливо ще чакаме да видим как ще се развиват работите. Всеки случай – една от формалните (и значи важни) пречки е отпаднала. Оттук натам да видим дали енергията и ентусиазмът на Елън Мъск ще са достатъчни за по-скорошно – и успешно – изстрелване.

А кръгло ли е? В неговия център ли сме и с радиус ли наоколо описваме чертата – като с един пергел – отвъд която може, а отсам която вече е забранено? Или – може би е квадратно? С неправилна форма?

Май последното е най-вероятното. В посоката накъдето гледаме и – може би – виждаме – личното пространство е по-голямо. Натам, накъдето не знаем и е тъмно, там границата му е почти съвсем близо до нас.

То една голяма мода от едно известно време стана да се говори изобщо и да се воюва – в частност – за моето си лично пространство.

Замисляйки се – има причина, разбира се, има и обяснение.

Струват ми се очевидни и следователно неособено интересни. Значително по-интересно е осъзнаването на това колко нееднозначно се отнасяме:

• един път към своето лично пространство и към неговата неприкосновеност;
• а друг път – към чуждите такива.

Чуждите са определено значително по-малко неприкосновени от нашето си.

Макар че? Има и хора, които любимото им е да разказват себе си. На пръв поглед излиза, като че ли за тях няма тяхно си лично пространство – или поне че те са дотолкова гостоприемни в него, че канят вътре всички.

Всеки сигурно ще каже, че познава такива хора. А трябваше да се смутим от многозначителния израз – “на пръв поглед”.

Щом има пръв, може да има и втори, а може и много-много по-навътре поглед.

Някои може да го правят съзнателно, някои дори може да са го довели до изкуство, други – не изключвам да се държат напълно несъзнателно така. Тайната цел и на едните, и на другите, и на третите е само една обаче – и тя не е да се правят на гостоприемните домакини, поканили и осигуряващи комфорт на гостите си в своето лично пространство, чрез развеждането им навсякъде из него. Не, не е тази.

Както се казва – капан и уловка; покана; увличане на другия във водовъртежа на многословието.

С една дума – тактически прийом за тайно, нерегламентирано, доброволно от твоя страна нахлуване в личното ти пространство. А още по-просто казано – говорейки много за себе си, аз се надявам да те забълбукам и въвлека в разговор, в който и ти неминуемо, доброволно да ми разкажеш и твоите неща, тосет да ме поканиш и ти мене в твоя свят на личното ти пространство.

Стават такива работи. Къде е разделителната черта между приветстваната откритост и ясното, хладнокръвно и спокойно нямане за криене, от една страна, и – заговорническото, от задни мисли продиктувано преднамерено самоафиширане с цел да нахлуя нерегламентирано в твоя свят?

И още – съвсем дребен, но набиващ се на очи детайл.

Дори да приемем, че такова зад- и предумишлено автомногословие е напълно безобидно; дори да се съгласим, че има и такива хора, които просто обичат да говорят за себе си и да се саморазказват, без други помисли - но те… – правят го твърде и старателно избирателно.

Давайки вид, че говорят много, давайки вид, че разказват всичко – и главно в детайлите му с тяхната множественост – нещо дребно хитричко има в тях. Те всъщност много старателно и напълно внимателно заобикалят, прескачат и пропускат – често дребни, често несъществени и неважни неща, но не само.

Самият факт на “пропускането-заобикаляне” в пороя разказвателни думи за всичко е сам по себе си меродавният и показателен.

Очевидно е, че по него съвсем е несложно да възпроизведеш – не толкова кое точно е пропуснато (това като правило е напълно безинтересно) – а причините на това тихомълкомно премълчаване на дребен наглед детайл.

Осъзнаването на нещо такова като правило е леко притеснително. Малко сепващо, така; стряскащо малко дори.

“Колко познавам човека този? Колко е вярна представата ми за него, а колко тя е основана на точно определено целенасочено нейно създаване от негова страна? Докато всъщност, обективно, той е малко – така, по-инакъв.”

Скрити, премълчаващи. Запазващи “личното си пространство”, което щом е наше, то значи и определението за него е достатъчно като здрав балон, който може да надуваме колкото си искаме и той да обхваща все повече обем.

В този обем се включват и други хора, и тяхно неприкосновено лично пространство (най-вече) и собственият начин на манипулиране на околната окръжаваща действителност.

Скрити, премълчаващи… Всъщност, налага се да си признаем – такива сме.

Че лицемерието е оная равновесна позиция, в която обществото най-сетне е намерило своя баланс на някакво приемливо полуконфликтно, а полунеконфликтно съществуване.

И макар че думите са различни – езиците още повече – а обозначаваните явления са еднакви, то все пак интересно е да тръгнем от етимологичен и лексикален, макар и крайно непрофесионален анализ на думата и оттам да стигнем първо до семантиката й, а после и до прикриваното зад нея.

Защо лицемерие? Звучи като земемерие. Или землемерство. Което си е живо мерене на земята – напред, назад, айде – ет-ти един правоъгълник там, ори си на нивата. Проста работа.

С меренето на лицата обаче чак същото толкова просто не е. Какво идва да каже, че си мерим лицата? По-скоро – означава, че си ги контролираме. Гледаш някого в очите, говориш му нещо, но в същото време, скришно, ала много внимателно – си мериш – и не думите, а лицето, изражението му. Да не би по него събеседникът да те разбере, че си в процес на онова, което народът му вика “гледа ме в очите и ме лъже”.

Е така си общуваме ние хората – преимуществено лъжейки се един-другиго. Надлъгвайки се. Скривайки и укривайки истината. Дори си намираме благообразни оправдания. “Ама как така ще му кажа, че е грозен, дебел, мазен, тъп, противен, пъпчив, отвратителен, космат, очевидно генетично увреден, с втренчен безумен поглед, с поглед от онези, които не могат да се фиксират, а шарят нагъсто-нагъсто, начесто-начесто, на кратки интервали и с кратки описвани дъги. И как да му кажа, че ръси глупости или се държи неадекватно и изкуствено, или че демонстрира ограниченост и простотия, или че ме излага пред хората, или че…”. О не, не мога да кажа такова нещо, не е възпитано, не е тактично, а аз съм деликатен човек. В крайна сметка, никой не ме задължава да си общувам доброволно с хора, които не са ми симпатични. Аз нали си имам моя си кръг и среда, където си подбирам само такива, които ми харесват и които одобрявам. Или пък приемам такива, каквито са, ценейки ги по качествата им, а не по недостатъците. И това също е – да кажа и аз като един Еклезиаст – обаче лицемерие.

Примерът е бегъл и периферен. И не онагледява в достатъчна степен всеобщността и всеподвластността на лицемерието. Истината е, че то е дълбоко навлязло – и в битието, и в душите ни. В общуването. В структурата на обществото. В отношението към всичко.

Да вземем например – така наречената благотворителност. Прието е да се счита, че е нещо възвишено, нещо достойно за уважение, нещо което не всекиму е дадено, но всекиму е желателно да бъде дадено. Прието е още чрез проявата на благотворителност да се изкупва и оправдава някоя и друга недотам чак възвишена проява или качества на благотворителя. Нещо като съвременна индулгенция. Без да е назовано изрично (или и да е назовано, не е от значение), мълчаливо се счита, че родоначалства благотворителността от евангелистката история за двете ризи, едната от които – на ближния; сиреч, значи – благотворителността е християнска добродетел (явно при будистите и толкова повече при братята-мюслюмане такъв дзвер е напълно непознат).

Но от това благотворителността не престава да бъде:

• за едните (благотворителите) – предимно индулгенция;
• за другите (благотворяемите) – нерядко източник на доход, облагодетелствуване или направо – чист бизнес (и не винаги от сенчестия);
• твърде често тези, които имат нужда от това остават заобиколени, а получават ония, които нямат нужда;
• също нерядко средствата уж за благотворителност накрай пак се връщат откъдето са тръгнали;
• а пък тези, от които най-честно се очаква да бъдат благотворителни – най-богатите – най-често го правят в най-добрия случай от чиста суета, но в никой случай не от чак толкова самоотвержена загриженост като библейското “ако имаш две, дай едното на нямащия”;
• най-малкото защото библейският принцип е да се изравним, а богатите нещо не се стремят да обеднеят по начин, че другите да забогатеят и накрая всички да са малко по-малко бедни, отколкото сега са най-бедните;
• но явлението е валидно и на ниво обикновени хора, които често загубват представа за границата между алтруизъм и чист биологически егоизъм (в случаите, когато си изкарват прехраната от това; напр. в нашумелите и отдавна модни енджиота);
• заключението е: благотворителността е в същността си лицемерие на лицемерията.

И едните участници в процеса, и другите – в един глас си викат вътре на себе си “егати!? ама няма как”. Но едните си викат така по едни причини, а другите по други. Едните си викат – “няма как щото какво ще си кажат хората, нали така е прието, че трябва да се прави”; другите: “няма как, щото иначе без това мамата си трака; и без това толко ме мързи, така за нищо не ставам, толкова съм уникален неудачник, толкова съм онеправдан, че всички други са ми длъжни”.

В заключение – малко тъжна работа е тая с благотворителността.

Но да не се спирам чак толкова на нея; за нея, за енджиотата, за понятието “проект”, изместило не само българската дума, но и изопачило самото същество на действието – може би, някой друг път. Друг път – защото има доста за казване, но не е сега моментът. А може би – защото – в крайна сметка кой го интересуват тия глупости? Те така и така или така или иначе си съществуват . И няма да престанат нагло да го правят – без оглед на това и независимо аз какво си мисля .

Но лицемерието дотакава степен е завладяло общуването между хората, че чак е станало такова, щото е подменило съществото и истината, а вместо тях е въвело някакви – иначе напълно общоприети, та чак основополагащи станали – традиции, разбирания, дадености?

И макар че животът и практиката непрекъснато дават драстични примери колко тези неща не са верни или най-малкото не са точно така както е прието да се считат, че уж са – обществото продължава да се държи все едно нищо такова няма и че все едно това е вярно и е така и изобщо не е обратното или другояче.

Като например, така наречените, прословути, възпяти в народното творчество и в художествена литература и прегърнати от обществото, но и от хората (уж) клетви за вярност в междугенерационната любов.

Ето цивилизационните клишета:

• между родители и деца, между деца и родители, между братя и сестри – съществува дадена от само себе си поради простия този факт на роднинската връзка голяма, непреодолима, вечна и неизменна любов;
• родителите оказват несравним и незаменим favour, да не кажем направо огромна услуга на децата си чрез репликирането им, за която последните са длъжни да им целуват ръка цял живот, а първите са в правото си да изискват и очакват това и съответно да се възмущават в обратния случай (и не само те ами и цялото общество – “Пази боже сляпо да прогледа”, Алеко Константинов);
• децата обичат родителите си и са им благодарни цял живот за оказаната им несравнима услуга;
• и тук се включва не просто и не само чисто биологическият процес по видовото възпроизводство, ами се отива и по-надалече: включват се грижите по отглеждане, възпитание и всичко друго, което често продължава верно цял живот (на едните или другите, в зависимост кой предвари);
• децата са най-голяма ценност, а родителството още по-голяма (защото е и гордост)
• да си родител е добре, а да си дете е още по-добре;
• и във всички случаи всяко от тези неща е извадено извън рамките на определенията за добро и зло, както и от всякакво рационално обяснение или подчинение.

А тогава защо има толкова много лоши хора по света, след като всички те някога са били добри деца? А родителите им са били уважавани, и поради този самия факт добри – родители?

А тогава защо майките хистерично крещят на децата си и ги подлагат на всячески тормоз и често физическо насилие, а после считат, че с един рев и с едно разкаяние и извинение и им се отмива и опрощава всичко?

А тогава защо най-голямата и по-голяма от нея омраза няма отколкото от тази между родители и деца и между най-близки роднини?

А тогава защо най-ужасяващите престъпления са именно тези между родители и деца? И не винаги децата само са жертвите, обратното е не по-малко често?

А тогава защо децата са така често напълно изоставени на самотек и на улицата или и напълно буквално и са толкова често жертва на обществото?

А тогава защо толкова често родителите не само хал хабер си нямат за децата си, ами ги и подлагат на таен, невидян навън, но от това не по-малко невероятен тормоз?

А тогава защо родителите считат децата си за своя принадлежност и собственост и защо ги считат за първите си поданици в своето си малко като размери, но не по-малко като абсолютна власт абсолютно царство?

Май твърде често и прекалено лесно – вероятно защото го считаме за срамно – се забравя, че човекът макар и по някои неща да се отличава, но все пак си е едно най-обикновено животно – от гледна точка на билогията. И че възпрозводството на вида е чисто и просто генетично заложена чисто животинска особеност. А ако трябва да бъдем точни – и не точно животинска, ами обикновена особеност на всяка жива материя – тя е такава и може да бъде такава само и единствено, когато е способна да се самовъзпроизвежда.

Инстинктът за продължението на рода – и вероятно именно защото се обиждаме на животни (“говедо!”, “свиня!”, “прасе!”, “кокошка!”, “гъска!”, “патица!”, “пуйка!”, “хиена!”, “змия!”, “пепелянка!”, “усойница!”, “скот!”, “магаре!”, “животно!”, ”ще те убия като куче!”, “ще ти откъсна врата като на пиле!”, “ще те изхвърля като мръсно коте!” и да не отегчавам нанатам) именно заради това не щем да си признаем или бързо-бързо се стараем да забравим, че всичко се свежда до това: инстинктът животински, биологичен за продължението на рода.

Колко често се среща бременността и майчинството да служи за нещо като гордост на жените, считащи, че с този прост (чисто биологичен, свойствен и за цялото семейство бозайници, към което сме и ние) факт те трябва да са център на вселената и че с това са добили своята търсена иначе, но ненамерена функция да са обект и център на внимание? Докато обратното – особеното отношение на обществото (групата, рода, племето) към тези състояния – е пак чисто биологически инстинкт, все така свързващ инстинкта за възпроизвство с инстинкта за оцеляване (а груповото е винаги по-лесно от индивидуалното – за животните, чийто генетизъм ги е предопределил като групови; да си припомним – “човекът е обществено животно”; май идва от първобитната родово-племенна-кланова организация на обществото).

А колко често се случва жените да считат невръстните си деца за своя принадлежност и дали пък това им отношение не е поради възприемането на децата им като белег за някакво тяхно превъзходство и лост за натиск върху по-близките и по-далечни околни? Нещо като инструмент за оцеляване? Нещо като проява на естественото женско начало (с друго и по-точно име – суета, най-обикновена), според което тя трябва да е и центърът на вниманието, и тази, която се нуждае от закрила, помощ, стимулирайки насрещния биологичен инстинкт на мъжа? И не значи ли това, че в случая детето е само средството в арсенала на сложните взаимоотношения на жената-майка с околния свят, а не нейна самоцел, както това се внушава като висша добродетел?

И колко често така наречени бащи са зарязвали и майки и деца (от тези майки) и са нехаели цял следващ живот за тях? И рядък ли е случаят на своеобразен военен маньовър, използуван от мъжете-бащи в междуособните им с противниковия женски лагер войни, когато мъжът изсъсква на жената в лицето й – “ще ти взема и децата, и ще те оставя на улицата”, но “улицата” за нея не е никаква и ни най-малка заплаха, обаче “взимането на децата” е нещото, което я довежда до състояние на амок и я вади от пълно равновесие? И как и защо тя точно себе си определи като най-добрия и по-добрия от двамата родители и защо, ако е вярна вездесъщата майчина любов, означаваща по вътрешно определение и същност най-първа грижа за доброто на детето, тя е решила, че това “добро” е именно нейното, а не това на другия родител? И нима в този случай горкото дете не е именно оръжието и лостът за шантаж, чрез които двамата му родители воюват в собствената си преливаща омраза един към друг, без капчица да се интересуват – това дете иска ли и какво; а кое е най-доброто за него - и изобщо тези ли трябваше да са ми родителите? Щом е толкова супер важно кои и какви са ти родителите?

И не е ли дотам, докъдето всичко е биологично-животинско – възпроизводство, първоначални грижи – идеално и нормално, а оттам, откъдето става чисто човешко (тоест, психическо, тоест – въпрос на отношение) и изведнъж престава да е такова, ами се обагря с вечните – но вече чисто човешки категории (добро и зло, лъжа и измама), при което едно и също нещо е любов за единия, а за другия е агресия и заплаха за неговата ценност, изразена чрез принадлежността на вещта-дете (във варианта на упоменатия случай на идеални родителски взаимоотношения между бащата и майката)?

И когато се е повтаряло, че няма по-голямо щастие от това да създаваш и отглеждаш деца – дали се държи сметка, ами тези деца искаха ли да осигуряват таково щастие на тези точно родители? Или изобщо на които и да било? Защото – в случаите на майките-героини, дето им викаше социализмът и даваше медал на всяка жена, родила три и повече деца, но дори и в случаите на две само деца – как и къде е гаранцията? но, не – няма такава – че всяко дете ще раздели точния и еднакъв размер родителска обич и внимание? Нима е възможно да обичаш всичките си множество (повече от едно) деца еднакво? Но не, хората не са толкова идеални и те не са машини, които единствени са способни геометричноматематически точно да отмерват – и винаги едното е фаворит и любимец и винаги останалите и знаят, и чувстват това, а обратното отношение, а иначе казано – възмездието – не закъсняват, под формата на не чак дотам голямата синовно-дъщерна любов?

И какъв е този свръхродителски инстинкт у онези родители (във визирания случай – мъже, бащи значи), казващи колко е хубаво да имаш много деца (към засечения момент, минимум 4) и нима това не значи чисто биологическото начало да е взело връх, защото ако по времената на Бах 24-те (бройката е примерна, всеки случай са много) деца да са резултат далеч не толкова на никаква любов и други глупости (такива дори и в баховия ХVІІІ век все още са служили само за художествен сюжет, но хората са ги женели интересите и прагматизмът, а не емоциите), а причината може да е само и единствено в чисто биологичните особености на организма на баховица, а още пълното отсъствие на контрацепция, а също инстинктът на обществото да се преборва с постоянните болести и мор, а също и – но далеч не на последно място – чисто икономически причини, защото колкото повече деца, толкова повече безплатна работна ръка или разменна монета (в случая на дъщерите) при създаване на подходящи бизнес и други основани на чистата изгода обществени съюзи.

Но ако във времената на Бах това да е било не толкова рядко изключение, а по-скоро правилото, то какво е в днешни времена да си Селин Дион и да си деветото (но неизвестно дали най-малкото) дете в семейството и нима може човек да му е толкова силна паметта, че да запомни всичките имена на всичките си братя и сестри, а после на техните умножаващи се в геометрична прогресия по-близки и по-далечни роднини и за каква роднинска любов изобщо може да става дума?

А как се вписва в масовата психоза, наречена заблудата за братскосестринската любов и обич – случаят на полубратята и полусестрите, при което моят брат не е никакъв (абсолютно никакъв) роднина на сестра ми? И не е ли най-идеално случаят описан от крайно циничния народ, но пък неприкриващ се зад митове и легенди от истината, когато е формулирал проблема, под формата на народен фолклор във вица:

Съпругата към съпруга си:

- Мойто и твойто бият нащо?!

 А именно “нащо” е единственият брат/сестра от трите; “мойто и твойто” не са роднини никакви.

И защо изобщо всичко това трябва да се преувеливача? Защо чисто биологическите инстинкти трябва да им се придава същност, каквато те нямат, не са имали и няма и да имат – чисто и просто поради причината, че хората съзнателно или не, инстинктивно или подсъзнателно – не търпят и имат непоносимост към зависимост и подчиняване – било то и на най уж възвишени (но неверни, измислени) ценности?

По-доброто е нещата да се наричат с истинските им имена и хората да се научат и възпитават именно в назоваване на тези точно истински имена, а не в обратната заблуда и после да се чудят защо моята майка като майка е най-добрата, но като свекърва (тъща) – е ужасна.

Възпроизводството на вида – желано, нежелано – не е най-голямото постижение в живота на човека. Въпреки многократното повтаряне точно на обратното. За жалост, истината е, че повечето от внушените ни идеали относно този тип отношения се основават на груб прагматизъм, дълбок и едностранчив, но пък силно еднопосочен егоизъм; често децата са средството, а не самоцелта, която се предполага според теорията за най-святата (майчинската) любов. Дали е свята, малко не съм убеден още; но че е биологичният инстинкт, еволюирал в някои твърде присъщи само на човешкото общество и никога на животинското царство особености като тези от сорта – живи хора и живи човешки същества да бъдат използувани като оръжия и средство, или да бъдат експлоатирани безжалостно, или да бъдат подлагани на постоянна и дългогодишна принуда, или да бъдат подлагани на всяческо третиране като обекти, а не като субекти и прочее, и прочее – мисля е ясно.

Родителите са егоисти. И всъщност? Да – възпроизвеждат себе си, точно това е.

Още две фотографии на изстрелването на Фалкон-1 отпреди една седмица. Фонът на събитията – тропическият тихоокеански атол Омелек внася малко сюрреализъм в сцената.

Обаче нещо не е като хората във външния вид на поста и т.н. А сега, защо де?